Всяка четвърта
Левена Лазарова
By alotofmillion (Photo by Anna Altheide.) (Johnny Depp) [GFDL (http://www.gnu.org/copyleft/fdl.html) or CC-BY-SA-3.0 (http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/)], via Wikimedia Commons

Какво трябва да се случи, за да повярва обществото на една жена, жертва на насилие?

Чета отново за обвиненията на Амбър Хърд, бившата съпруга на Джони Деп, които продължават да не намират никакви поддръжници в обществото. Не може любимецът на жените, актьорът с толкова тъжните очи, да е побойник, не може той да е причинил нещо лошо на жена си. След камари обвинения, снимки, видео, свидетелства на очевидци, издадени ограничителни заповеди, развод въз основа на тези обвинения Джони Деп продължава да е героят, който несправедливо е очернен от тази жена, на която не може да се вярва, на която не й е чиста работата. Която най-вероятно преследва лична облага. Медиите и хората просто не й вярват. Стигмата над жената, жертва на насилие, е факт и в едно, смятаме, развито общество като американското.

Тук обаче, в нашата България, нещата са още по-страшни. Тук на една жена, жертва на насилие, не вярват дори институциите, на които това им е работата: полиция, следствие, прокуратура. След многобройните сигнали, подадени от вече мъртвата Виола срещу нейния насилник, Стефан Станев. Срещу него има безброй жалби от други негови жертви – бившата му съпруга, нейните майка и сестра. Човек би казал, че когато става въпрос за рецидив, въпросните власти ще се раздвижат малко по-бързичко и по-ефективно. Не. Защото тук няма не само нормално отношение към жертвите, когато са жени. Тук няма държава. Но това изречение вече е клише. И на никого не е интересно, затова да се върнем към нас, гражданите на тази държава.

Всички знаем статистиката. Една от четири жени е жертва на насилие. Това означава, мили момичета и момчета, че всички ние познаваме поне една такава жена. Видяхме ли синините й? Подадохме ли сигнал в полицията? Говорихме ли с насилника? Спряхме ли я, когато се върна при него за пореден път? Направихме ли нещо, за да й помогнем, нещо, каквото и да е?! Разбира се, че не. Това са си техни работи. Щом седи, значи не е толкова страшно.

Така са си мислели и съседите на Виола, които в продължение на 50 минути са слушали виковете й и не са направили нищо. Искам тези хора никога повече да не могат да спят. Да не намерят покой никога. Да не могат да слушат музика, да не могат да се наслаждават на живота. Искам завинаги да чуват онези писъци на болка и ужас на една жена, оставена сама пред лицето на смъртта. За онези, които са пренебрегнали зова й за помощ и на които това им е работата, искам още по-ужасни неща.

И знаете ли какво? Знам какво си мисли тайничко всяка от нас, останалите три жени. Това не може да ми се случи на мен. Само че може. На мен ми се е случвало. Беше ме страх, чувство, което дотогава не познавах. Беше ме срам. Като че ли аз съм направила нещо срамно. И предпочетох да забравя. Аз разбирам защо жените прощават, поне в началото. За да поемат цялата вина върху себе си, за да изтрият с гума това невъзможно деяние, да го направят да изчезне, все едно не го е имало. Да го забравят. Да започнат отначало с надеждата, че повече няма да се случи. На мен лично не ми се случи повече. Тормоз имаше, но под друга форма, а по-късно се разделих с този човек завинаги.

Чудно ми е, ако жената е всяка 4-та, колко са мъжете насилници? Тях някой преброил ли ги е? Обяснил ли ги е? Джони Деп и Стефан Станев едно и също ли са? Защото Амбър и Виола са едно и също – едно уплашено малко момиче, на което не само никой не помага, но и никой не вярва. На което, дори и да повярва, не иска да помогне.

Но, мили момичета, делото на давещите се трябва да е дело на самите давещи се. Трябва да се спасяваме сами, това е. Трябва да знаем, че никой на този свят няма право да ни посяга, никой няма право над живота ни. Че никога не трябва да се отказваме да търсим помощ, ако държавата не помага - от приятели, от други жени, от случайни хора дори. Че не трябва да се връщаме при насилника, има достатъчно защитени жилища и центрове за жертви на насилие и там могат да ни помогнат. Трябва да възпитаваме дъщерите и синовете си в непоносимост към подобни отношения и никога на трябва да позволяваме на бащите им да им посягат, дори като са много малки. И не слушайте, че най-важното е да си запазиш семейството. Не е вярно. Понякога единственото, което има значение, е да си запазиш живота.

Тази година на рекламния фестивал в Кан участва една кампания от Перу. Представлява песен, изпята от един от най-известните перуански певци - Диего Дибос. След като песента става хит в родината му, той разкрива, че текстът е всъщност писмо от мъж до неговата жена, която той многократно е пребивал. Писмо на разкаяние и любов. Няколко дни след като го получава и прощава, жената е брутално убита от същия този мъж.

 

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град