В търсене на делфините
Диляна Георгиева
Снимки: Авторът, pixabay.com

Това е една от най-страшните ми истории. Звучи прекрасно на теория: плуване с делфини. Поне така ни е представяно и разказвано...

Намираме се в приказното селце Джамбиани в Занзибар. Почиваме си на бели плажове и съзерцаваме тюркоазените води на океана. Обаче непрекъснато сме атакувани от местни търговци, които безжалостно предлагат услугите си. Ако, да речем, искаш да си почиваш на плажа и да подремнеш, веднага ще се намери някой, който да ти запречи слънцето, да ти раздруса ръката, да ти съобщи името си, да ти разкаже живота си и да те принуди и ти да му разкажеш нещичко. След това ще ти предложи не един продукт, a огромен асортимент от стоки и услуги. И понеже, ако не си си плюл на петите навреме, вече сте си станали близки и той дружески те нарича по име, ще си принуден да го изслушаш. Няма невъзможна стока за тези бизнесмени. Могат да те снабдят с кокосови орехи, сувенири, шнорхел, надуваеми играчки, рокли, домашни бухтички, настаняване в хотел, такси...

Един такъв търговец ни предлага много изгодна оферта за плуване с делфини, след като се лепва за мен и Слав, докато се разхождаме на отлив в океана. Там няма много къде да избягаме и той естествено се оказва в нашата посока. Трябва да призная, че офертата за делфините ме заинтригува, и след двайсетина минути сладки приказки се съгласяваме. Започвам да си представям това: спокойно море, ведро настроение и спасителна жилетка, с която лежерно и елегантно си плувам заедно с десетки делфини. Играем си весело във водата, бутат ме палаво с муцунки и прекарваме часове на забавление в топлата вода под лъчите на дружелюбното слънце.

Получавам това: 6:00 ч. сутринта. Силен вятър и тъмни облаци. Нашият търговец ни чака. Забелязал колебанието и неувереността ми, заявява убедително, че така изглежда перфектният ден за плуване с делфини. В такива дни, видиш ли, делфините умирали да плуват и да се веселят! Със свито сърце, на което му се иска да е смело и безотговорно, склонявам да тръгнем. Пристигаме в градчето Кизимкази, откъдето ще ни вземе лодка. Там времето е още по-зле. Има десетки акостирали лодки на брега, които бясно се клатят над вълните. Лодките са малки дървени корита с по две сковани пейки и мотор в задната си част. Трябва да призная, че в контекста на климатичните условия това не е превозното средство, което бих избрала за каквито и да било цели. Но аз съм стрелян заек. Изживяла съм туй-онуй по време на нашите пътувания. Би трябвало да мога да преживея и това.

Качваме се. Нашата лодка е населена само от мен, Слав и капитана. Нямаме други спътници. Потегляме, цепейки вълните и борейки се с ужасното течение. Повтарям си, че така е нормално да бъде, докато се отдалечим от брега. Даже не си слагам и спасителната жилетка. Сигурно, като влезем навътре, всичко ще се нормализира. Да, ама не! Колкото по-навътре влизаме, толкова по-бурна, страшна и тъмна става водата. Нито една друга лодка не тръгва от брега. Сами сме.

Тогава се появяват вълните. Ония вълни, които съм виждала само по филмите — огромни стени, издигащи се срещу мъничката ни лодчица, а ние се носим право срещу тях. Стените са с височина три метра. Чудовищни са.

Има още 1 2

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град