„Тайната история“, Дона Тарт
Елица Павлович
Издателство "Еднорог"

Най-искрената рецензия за тази книга, на която попаднах наскоро, гласи: „Прочетох книгата за два дни, а имам бебе на четири месеца. Имате ли други въпроси?“ Аз лично нямам въпроси – „Тайната история“ е над 600 страници ситен шрифт, аз самата също я прочетох за два дни. Макар че „чета“ изобщо не е думата, с която се описва процесът на съпреживяване на тази история.

Заглавието „Тайната история“ вероятно препраща към едноименното произведение на Прокопий Кесарийски, в което той описва същинските нрави в двора на император Юстиниан и императрица Теодора, макар че авторката не го споменава никъде. Алюзията е елементарна – зад образите на хората, дори и най-високопоставените, се крие истина, която рядко е лицеприятна. А още първите две страници на романа разкриват и завръзката на историята – убийството на един от героите. Впрочем, точно така започва и „Щиглецът“ – последната и най-успешна засега книга на Дона Тарт. С други думи, читателят от самото начало чете „Тайната история“ на практика подготвен за онова, което предстои да се случи.

Тази книга е едно съвършено предчувствие за „Брачната фабула“ на Джефри Юдженидис – сам по себе си прекрасен роман. Но за да не сравнявам с друг автор, да се върнем на „Щиглецът“. Прочетох го с огромно удоволствие – научих много, спирах и се връщах понякога, малко бързах с подробните до лудост детайли на предмети и вещи, представях си героите и се опитвах да ги наместя в схема, в която не за всички имаше място. „Щиглецът“ е един свят – пълен със своите малки и големи герои и случки, с чувства в развитие и истории с поука.

Е, „Тайната история“ не е нищо такова. Действието се развива само и единствено в колежа „Хампдън“, а героите са едни и същи от начало до край – шестима студенти и техният професор и ментор. Всички без един – разказвача Ричард Папен – са хора от елита, от онази малобройна прослойка, която живее по толкова различен от „нормалните“ хора начин, че дори не го осъзнава.

В какво е тогава магията на тази книга – защото в нея има нещо вълшебно и поглъщащо, така че дори когато свърши, читателят остава да живее с нея? Има много обяснения, достатъчни са само две. Първо, това е невероятно красиво написана (и чудесно преведена от Стефан Аврамов) книга. Пейзажите и героите в нея са абсолютно живи и сякаш гледани през увеличително стъкло, което уголемява и изостря до болка всяка емоция. И второ, онази странна младежка лудост, така приличаща на любов, когато отчаяно искаме да бъдем някой друг, в нечий друг живот, и ако имаме нещастието да сме близо до кумира си, бавно умираме в неговата сянка. Повечето от нас удобно забравят за тези терзания, за годините, в които животът ни се простира до безкрая в нашите очаквания и надежди, а всяка дребна случка ни се струва съдбоносна до дъното на сърцето ни.

Плашеща и очарователна, тази книга не е за всеки. Но онзи, който се познае в нея, ще преживее омайни часове. Пожелавам ви го!

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град