„Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле”
Косара Чигирева
Снимка: pexels.com  

Вероятно всички сте чували тази мъдра мисъл, която лично у мен винаги е будила недоумение. Просто не разбирам как е възможно тази философия  да те изпълва със смисъл и да облекчава битието ти.

Е, да, ама преди няколко дни установих, че тайно се успокоявам с подобни мисли, когато наблюдавам поведението на околните деца и родители. Накратко, съвем неволно, започнах да оправдавам безсилието си да се справя с възпитанието и безбройните проблеми с децата чрез подобни мисли.

Ужасяващо, но факт! Все по-често си мисля, че няма правилен път и отговор на проблемите, с които се сблъсквам по време на израстването на децата ми и всичките им постоянни претенции, мърморения и безброй изисквания към мен.

Мамка му, (сори, но да – мамка му!), трябва да има начин и той определено не се състои в оправдания и подобни лафове. Искам да ми е добре, а ако е възможно - и Вуте да е ок. Но не. Наблюдавам, анализирам и все по-често си задавам въпроса – как стигнах дотук. Уж знам какво се прави и какво не се прави, но все не успявам да постигна златния баланс, за да накарам децата ми да чуят какво им говоря и да възпитам отговорни личности, а не добре оформени егоисти, които не се интересуват от нуждите и чуствата на околните. Всичко се изплъзва между пръстите ми и сякаш с всяка дума и действие, постигам тъкмо обратното. В едно съм убедена, че крайностите не са решение, но понякога явно няма друг път.

Виждам, че не съм само аз - крясъците, молбите, заканите и наказанията са широко застъпени наоколо. Всички родители на плажа рано или късно изпадат в състояние на безтегловност и започват да бълват заплахи или да съскат през зъби по децата си. Проблемът, очевидно не е само в децата ни, а в пълната липса на последователност и способност да спазим/удържим на заканите и наказанията, които налагаме. Преди време големият ми син, след като избухнах срещу поредното му нежелание да покрие задълженията си, просто се обърна към мен и спокойно ми каза – „Не се ядосвай, ще ти мине“. И да, на мен просто лесно ми минава и явно в това е основния проблем. Трябва да се науча да не показвам, че ми е минало, дори да е така. Просто трябва да устоя на гузната си съвест и да запазя дистанция, докато не изтече наказанието, което съм наложила. Говоря, мисля, разсъждавам и какво от това... Все още резултат няма. Все още не разбирам кога се предавам. Да, искам децата ми да са щастливи, но истината, е че тази радост и щастие не са дълготрайни, защото те се научават да получават всичко наготово и без усилия – просто ей така, защото са деца и ние сме „длъжни“ да ги обслужваме.

„Искам адвокат“ – си позволява да ми казва големия ми син, когато му кажа, че е наказан или се опитам да му обясня, че около него нищо не се случва и материализира по магически път. Той отказва да разбере, и как да разбере, като реално неговия опит показва точно обратното. „Искам това, искам онова“ и почти веднага нещата се нареждат в негова полза.

 

Не, не искам Вуте да е зле! Искам, аз и Вуте, да сме добре!

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град