Принудена да си нестинарка
Антония Нотева
Снимка: unsplash.com

Обичате ли да сте добри в това, което правите? Ако е възможно – не просто добри, а мнооого добри? Дааа... Перфекционизъм в лека или по-тежка форма. Качество, което води до постижения... и напрежения.

Животът днес е шарен, сложен и толкова луд, че няма начин да си човешко същество и да си адекватен на всички ситуации, през които те завихря въртележката му. Никога преди не е било по-необходимо да учиш нови неща, да се развиваш в няколко сфери и да се приспособяваш бързо. Дори дейностите, които вършиш за удоволствие, се сменят поради огромен брой предложения. А това директно те изхвърля извън зоната на комфорт и отвъд притежанието на специфично знание или умение. От експерт (в твоята област) се превръщаш в начинаещ (в новата област)... 

Събличаш онази представа за себе си, в която си длъжен да се справяш прекрасно.

Естествено, различните типове характери преживяват по свой собствен начин предизвикателствата. Какво става с онзи тип, който обича „да си тежи на мястото”?

Дискомфорт. Неадекватност. Глуповатост. Незадоволителни резултати. Съмнение в собствените способности. Може би дори срам... спрямо околните. Ниска оценка, получена от тях или от собствения вътрешен съдник. Оценка, с която не си свикнал да се идентифицираш. Загуба на статукво, увереност, суета...

Тук някъде е наистина гадно. Преглъщаш горчилка „като амбициозен щраус вилица”. Част от теб крещи: „Разкарай се от тази ситуация! Не искам да чувствам това!”. 

Понякога не можеш да промениш ситуацията, но можеш да смениш отношението си към нея.

Забавното е, че именно онзи твой перфекционизъм, който тук е накърнен, не ти позволява да си тръгнеш. Защото това би означавало тотална загуба. А как така ще губиш? Абсурд! Провалът не е приемлив вариант. Тогава какво?

Дали се оттласкваш от дъното... или все пак губиш, но нещо превключва вътре в теб. Една полезна трансформация. Събличаш онази представа за себе си, в която си длъжен да се справяш прекрасно. Изоставяш суетата като ненужен аксесоар, захвърляш амбицията като обувки за друг танц, а сравнението с по-добрите от теб прибираш в чекмеджето. Оставаш само ти, новороден. Чистичък като платно (или празен, пуст... но избираш да е „чисто нов”). Връзваш си шал от смирение, закачаш на ушите усмивка на ентусиаст и се гмурваш в усещането да си никой, само ученик, просто пътешественик, който случайно минава оттук... или пък дете, което не се интересува от категории като „провал”, „резултати”, „инвестиция”, а е тук, за да се забавлява искрено! Ето те – най-накрая екипиран подходящо... 

Няма невъзможни неща освен онези, които сами определяме като такива.

И се случва нещо друго, специално! Когато са казали, че понякога не можеш да промениш ситуацията, но можеш да смениш отношението си към нея, са знаели за какво говорят.

Да не си ориентиран към резултата, а към самото преживяване, е едно откровение. Така излизаш извън собствените си ограничения (и ги съзнаваш по-ясно), извън представите на обществото за успех, красота или смисленост. Разширяваш се до онези първични любопитство и жажда за живот, които карат настоящето да трепти от случване. Емоциите – неудобни или еуфорични, те правят присъстващ, опознаващ себе си, искащ повече. Но повече не изрично като постижения, а като качество на времето. Защото извън зоната на комфорт си принуден да се събудиш! Там е нужно постоянно да обновяваш информацията за себе си и за света. Принуден си да танцуваш върху парещите въглени... и животът минава през теб! Вместо да те заобикаля, докато удобно се изтриваш във фотьойла. 

Комфортът също е необходим. Но като етап, не като изричен начин на съществуване...

И все пак резултат има, при това – ценен. Предизвикал си себе си. Надградил си своя стара версия. И си станал по-авантюристичен, по-обогатен, по-силен. Защото си победил страха. Дааа, забравих да спомена страха. Той е винаги там, в сянката. Но ето че е по-блед, по-омаломощен. За разлика от теб...

А утре? Утре ще е някое ново предизвикателство. Или пък същото. Докато не станеш експерт в него, ако искаш. „Няма невъзможни неща освен онези, които сами определяме като такива.” Спомни си го следващия път, когато се подвоумиш дали да се изложиш малко, но пък да усвоиш нещо вдъхновяващо...

Защото само развитието противостои на смъртта...

 

Aнтония Нотева е на почти 40 години и живее в София. Има 7-годишен стаж като майка, 15-годишен стаж като държавен служител и поне 25-годишен стаж в писменото изразяване на лични мисли и емоции. Освен дневници, есета, писма, статии, пише и стихове, а преди 4 години и книга, която един ден ще види бял свят.

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град