Напред към Хондурас и Утила
Диляна Георгиева
Снимки: Авторът

Пристигаме в Хондурас една късна вечер след убийствен 15-часов път с автобус. Отдавна се е стъмнило, когато слизаме на автогарата в Ла Сейба, третия по големина град в Хондурас. Тук ще останем една вечер, а на следващия ден ще потеглим към остров Утила. Намираме си такси и даваме адрес на хостела, който сме си харесали в интернет – Guacamayos. На снимките изглежда приятен: хубави легла, чистота, двор, шарени папагали. Докато пътуваме натам, си мечтая за комфортна нощ и почивка. Таксито завива в квартална улица, осеяна с дупки и едва забележими следи от асфалт. Спира: „Това е.“ Намираме се пред малка къщичка, която очевидно е в ремонт. 

Казваме на шофьора, че се е объркал. Той е категоричен, че това е мястото. В двора на къщичката има захабен диван, на който седят момче и момиче. Виждат ни и излизат усмихнати. Само момчето говори английски. Убеждава ни, че това е хостелът ни. Нито изглежда като на снимките, нито има табела с името. Хрумва ми, че може да сме жертва на някаква измама, и със страх прекрачвам прага на къщичката. Има няколко стаи, малка кухня и рецепция. Добре. Поне е ясно, че е хостел.

Успокоявам се. Настаняват ни в стая с баня, което е премиум лукс. Само дето банята е абсолютно неизползваема, защото е в ремонт. Можем да разполагаме евентуално с мивката. Искам да запаля лампата в стаята, но не намирам ключ. Излизаме да попитаме. Ключът за осветлението бил до входната врата на хостела. Значи, преди да си легнем, трябва да излезем навън. Е, нищо. Тук сме за една нощ. Тъй като в стаята няма какво да правим, защото вътре има единствено голи стени, четири легла и баня, в която не можем да се изкъпем, излизаме в дворчето при момчето и момичето. Сядаме на дивана. Към компанията вече са се присъединили и една по-възрастна жена и малко момченце. Започваме да си приказваме с младежа, който говори английски. Гладни сме и си поръчваме пица по телефона. Поръчката пристига бързо. Разделяме пицата с всички и започва да ни става все по-приятно.

Пред хостела спира бял джип, от който слизат мъж и жена. Това са собствениците. Не говорят английски, но са страшно мили и приятни. След десетина минути пристига техен приятел, който говори английски перфектно. Приказваме си, разказваме откъде идваме и накъде отиваме. Пита ни дали ни се излиза. Собствениците искали да ни разведат из 1-2 места, ако не сме много изморени. Ами изморени сме. Обаче пред алтернативата да се приберем в миришещата на боя стая решаваме да се съгласим на вечерен тур из Ла Сейба. Качваме се на джипа и потегляме.

Първото място, на което отиваме, е бар на плажа на име Jaguar. По стечение на обстоятелствата аз съм облечена с леопардово-ягуаров клин. Това кажи-речи ми е най-дебелата дреха, която използвам, когато пътуваме, тъй като в автобусите е страшно студено и климатиците работят непрекъснато на най-ниска тeмпература. В своя защита към по-долната снимка мога да кажа, че клинът си го бях купила от един секънд хенд за Burning Man, където си бях супер актуална.

Ето ме мен с моя леопардов клин в бар Jaguar в Хондурас. Искам да споделя, че мястото е фантастично. Всички коктейли и питиета се правят от естествени съставки. Говорим си със собствениците на хостела с помощта на превода от страна на техния приятел. Вдигаме наздравици, смеем се, поръчваме си други питиета. Изкарваме си страхотно. Разбираме, че в момента ремонтират хостела, за да го подготвят за високия сезон. Имат идеи да го развиват и популяризират. Просто още са в началото.

Следващата спирка е улично заведение тип шатра със сковани пейки и няколко клиента. Тук сме, защото нашите нови приятели искат да си купим дрифити — местно алкохолно питие или по-точно тукашната текила. Разказват ни, че дрифитито е и панацея за различни видове болести и стомашни разстройства. Удряме по един шот на предния капак на джипа. Купуваме си половин литър дрифити, за да си имаме, ако ни се наложи спешно да се лекуваме, и тръгваме.

След 20 минути сме на терасата на следващия бар. Това бил най-добрият рок бар в Ла Сейба. Влизаме на песен на Metallica, което винаги е добър знак. Освен нас в бара няма никой друг, защото е делничен ден. Тук оставаме около час, като обсъждаме разпалено и компетентно рок музиката и теченията в рока.

В малките часове на нощта собствениците на хостела ни прибират и се сбогуваме. Може и още да нямат добри условия за настаняване, но със своето отношение и гостоприемност ни печелят завинаги. Със Слав дълго си говорим за тях, за това колко сме впечатлени и очаровани. Накрая заспиваме.

Часът е 5:30 сутринта. Ставаме, защото трябва да бързаме към пристанището, за да хванем корабчето за остров Утила. Това корабче е по-различно от онова, с което пътувахме към Белиз. Клати се ужасно много. Пътят е само около час, но на мен ми става лошо още на 15-ата минута. Струва ми се, че продължава цяла вечност. Около нас момичета повръщат, хора пребледняват, веселите разговори спират. Живо мъчение ми е това корабче. Най-сетне слизаме на кея в Утила. Това, което предварително знам, е, че тук всички, ама наистина всички се гмуркат.

Има още 1 2

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град