Една жена във Флам, Норвегия
Гергана Владева
Снимки: When Woman Travels

Денят не започна добре. Натъпкахме се в тясното влакче с дървена ламперия и седалки и веднага ми стана ясно, че това не е моето място. Бях дошла в Норвегия, за да се „върна“ към себе си, да измина своя Камино или за каквото и друго известно поклонническо приключение се сещате.

Това соло пътуване до Норвегия бе моят начин да потърся покой, за да опозная себе си и да се вслушам във вътрешния си глас, толкова успешно заглушаван от урбанизираната среда на големия град, както и от вечно недоволното и мрънкащо българско общество.

И така, след вече седмица, в която съм се скитала сама из Норвегия, видяла съм няколко града по южното крайбрежие, изкачила съм доста популярния Прейкестолен и съм изминала стотици километри с влак, от който се откриват гледки като от пощенски картички, се качих на влакчето за Флам. Бях виждала снимки и чела доста за това „най-красиво пътешествие с влак“ в Норвегия, нямаше начин да го пропусна!

Боже, каква глупост, помислих си, след като влакът започна да лъкатуши по кривите линии на хребетите над реките и покрай водопадите. Как можах да се подведа по такъв изтъркан маркетингов трик! Гледките, на които се наслаждавах във влака от Осло до Берген два дни преди това, бяха къде-къде по-спиращи дъха.

С мрачното предчувствие, че ще изкарам деня с горчивия вкус на разочарованието под езика, слизам на малката гара във Флам. Масата народ, изтекъл като платно коприна от влакчето, се разпръсва неусетно. Особено се радвам, че групата китайци с досадните и безкрайни фотографски опити се отдалечава в противоположна на моята посока.

Оглеждам се. Да видя как да си прекарам времето следващите три часа, преди да се кача на ферибота обратно за Берген.

Гледам – нищо особено. Селце, забодено сякаш с карфичка в една от сгъвките на фиорда. Планинският хребет високо над него прави такава сянка, че на човек му се струва, че тук лято няма. Обаче лято има. И аз съм тук точно в разгара му. Розите цъфтят по брега, лодките сноват насам-натам из водите на фиорда, хората са по къси панталони и карат колела по пътя, който ти се струва, че не свършва, а продължава безкрайно, криволичещ и следващ зигзаговите извивки на фиорда.

И тогава чуваш тишината – такава, каквато рядко ти се случва да чуеш. Не онази тишина в далечината, на която чуваш приглушените звуци от реч, смях или работещ мотор, сирени, а онази всеобхватна тишина... като вакуума, създаван от черните дупки. Ако не бяха красивите дървени къщички с разноцветни градинки и хората наоколо, щеше да е плашещо. Но не беше. Беше това, за което бях дошла в Норвегия – да чуя мислите си, незамърсявани и неманипулирани от чужда намеса.

Има още 1 2

Абонирайте се за нашия бюлетин

Не пропускайте най-интересните ни статии! Регистрация
Коментари:
Последно от момичетата:


X

Регистрация

Пол
Град